Правни аспекти на нанотехнологиите в борба с COVID-19

Резюме

Въпреки липсата на конкретни регулаторни насоки, на пазара има много наномедикаменти и техният брой нараства. Те се използват главно в терапията на рак, където се изискват силни токсични съединения и туморното обкръжение е много сложно, което възпрепятства ефективното лечение с лекарства. Липсата на официално регулиране на наномедикаменти и производството на наноматериали за приложения, свързани със здравето, е глобален проблем. Несъответствието между различните правителствени агенции води до това, че някои наномедикаменти се класифицират като медицински изделия, а други като лекарствени продукти. Следователно, трябва да се сформира глобален консорциум за регулиране на наноматериалите, за да се разгърнат тези програми и да се издадат официални насоки на изследователските общности. В момента се занимаваме както със задължителни правни актове, така и с необвързващи правни актове във връзка с наноматериалите в Европейския съюз, напр. в Препоръки относно честното провеждане на научни изследвания или относно прилагането на единна дефиниция на наноматериалите.

Ключови думи/фрази: Правна уредба, безопасност на наноматериалите, Европейски съюз: REACH, принцип на предпазливост, международно развитие

1. Въведение

Пандемията, причинена от COVID-19, която светът преживя в последните години, се превърна в една от най-големите глобални заплахи за човешкото здраве в съвременната история. Напредъкът в развитието на нанотехнологиите до известна степен облекчи сериозността на здравната криза, защото беше осигурен достъп до бързи диагностични тестове и много бързо бяха разработени ваксини срещу вируса SARS-CoV-2 [43]. Правните аспекти на разработването на нанотехнологични решения за справяне с глобалните здравни проблеми обаче са не по-малко важни [43, 23]. Европейският съюз (ЕС) признава нанотехнологиите за ключова технология, която може да предложи нови и иновативни медицински решения за здравни проблеми, които до този момент не са намерили достатъчно задоволителен отговор [44]. Расте и броят на приложенията и продуктите, които съдържат наноматериали или поне използват решения и методологии, базирани на нанотехнологиите. Нанотехнологиите отдавна се използва във фармацевтиката при разработването на нови лекарства [2, 35, 37, 47].

Приложението на нанотехнологиите за медицински цели се нарича наномедицина, която се дефинира като използване на наноматериали за диагностика, мониторинг, контрол, превенция и лечение на заболявания [47]. Необходими са обаче повече изследвания, които да са специално насочени към правните и регулаторните аспекти, особено по отношение на употребата на определението за наноматериали, етикетирането на продуктите, разработването на методи за изпитване на безопасността и оценка на риска и по-добрия достъп до достатъчно качествени данни за използването на наноматериали, които да бъдат от полза и за регулаторни цели [39]. Макар различни научни и международни регулаторни агенции да дават различни определения на наноматериалите, се полагат и усилия за обединяване около едно общо определение.

Поради малкия си размер наноматериалите притежават нови физикохимични свойства, различни от тези на конвенционалните химични еквиваленти. Тези физикохимични свойства отварят редица възможности за разработване на лекарства. Приложението на наноматериалите включва например следните аспекти.

• Физикохимични свойства на материалите в нано-мащаб, които могат да доведат до промени във фармакокинетиката, т.е. абсорбция, разпределение, елиминиране и метаболизъм,
• потенциал за по-лесно преодоляване на биологичните бариери,
• токсични свойства,
• устойчивост в околната среда,
• пътища в човешкото тяло [2, 47].

Във фокуса на продължаващите изследвания в областта на наномедицината са и ефикасността и свързаните с нея проблеми с безопасността. Тук от изключителна важност е да се преодолеят научните и регулаторните пропуски, за да се гарантира, че наномедицината ще ни осигури достъп до следващото поколение биомедицински иновации.

Първо трябва да се даде ясно определение за наличие на наноматериали. Европейската комисия (ЕК) предлага определение, формулирано от Съвместния изследователски център на Европейската комисия и Научния комитет по възникващи и новооткрити здравни рискове. Това определение се използва обаче само като референтно, за да се определи дали даден материал се приема за наноматериал, или не. Европейската комисия твърди, че определението трябва да се използва като отправна точка за определянето на допълнителни регулаторни и политически рамки, свързани с качеството, безопасността, ефикасността и оценката на риска [4]. Работната група на Европейската агенция по лекарствата определя наномедикаментите като целево проектирани системи за клинични приложения, които имат поне един компонент в наномащаб, както и възпроизводими свойства и характеристики, свързани с конкретното нанотехнологично приложение и препоръки за предвидената употреба (начин на приложение, доза), свързани с очаквани клинични ползи от приложението на нанотехнологиите (напр. преференциално прицелно разпределение в органи/тъкани) [35]. Според предишна дефиниция определянето на наличието на наноматериал включва три основни аспекта, а именно:

• Размер,
• Разпределение на размера на частиците (PSD), и
• Площ на прилагане [10].

В идеалния случай определянето на наноматериала трябва да се извършва на различни етапи от жизнения му цикъл: от проектирането до оценката на неговите in vitro и in vivo характеристики. Взаимодействието с биологичната система или дори процедурите за подготовка или екстракция на пробата могат да променят някои свойства и да повлияят на някои показатели при измерванията. Освен това определянето на in vivo и in vitro физикохимичните свойства е важно за разбирането на потенциалния риск, свързан с наноматериалите [7].

2. Общи законови регулации

Нанотехнологиите са област на изследване с изключително широк обхват, която обхваща и приложенията в редица сфери, включително фармацевтични продукти, биотехнологии, геномика, невронауки, роботика и информационни технологии [1]. В този контекст регулаторите обръщат внимание на потенциалните рискове, свързани с наночастиците, още през 2000 г. [41]. От 2004 г. насам ЕС разработва регулаторна политика за подобряване на контрола и на регулаторната адекватност и познаване на рисковете от нанотехнологиите [30].

В момента са в действие специфични разпоредби относно наноматериалите с приложение в биоцидите, козметиката, хранителните добавки, включително етикетирането на храни и материали, които влизат в контакт с храни [1]. В тази връзка приложението на нанотехнологиите неизбежно повдига редица въпроси, свързани с:

• общественото доверие;
• потенциалните рискове;
• проблемите с въздействието върху околната среда;
• прозрачността на информацията;
• отговорната нанонаука;
• нанотехнологичните изследвания.

Нанотехнологиите се определят като технологии с двойна употреба: едновременно са свързани с възможности за напредък и развитие, но може да представляват и сериозна заплаха за човешкото здраве и живот и за околната среда [1, 13, 30]. Тази област на развитие е много нова и ефектите на наноматериалите върху човешкото тяло и околната среда, особено в дългосрочен план, невинаги са известни [38]. Наноматериалите може да имат повишена биологична активност, тъй като лесно проникват през биологичните мембрани, така че могат да имат токсични свойства и да представляват опасност за хората и за животните.

Съответстващите правни разпоредби, които са в сила в Европейския съюз, не се отнасят директно до нанотехнологиите, от което следва, че трябва да се създадат нови инструменти за предотвратяване на възможните вредни ефекти от използването на наноматериалите [38]. Възможността за създаване на общ правен ред в бъдеще обаче не е сред най-обсъжданите въпроси, тъй като това може да стане само при наличие на сравнително изчерпателни знания за свойствата на наноматериалите. Затова и се разглеждат въпроси като прилагането на унифицирана дефиниция за наноматериал, разработване на инструменти за измерване, свързани с наноматериали, разработване на тестове за безопасност и методи за оценка на риска.

Целта на законодателството на ЕС е да

• предостави на обществеността достъп до иновативни приложения на нанотехнологиите и
• едновременно с това да гарантира безопасност и защита на човешкото здраве и на околната среда.

3. За безопасността на наноматериалите

Регулаторната рамка на Европейския съюз (ЕС), която се състои от няколко хоризонтални и специфични за сектора законодателни акта, включва изрично или имплицитно и наноматериалите. Следователно наноматериалите и особено потенциалните рискове, свързани с приложението им, са обхванати от съществуващото законодателство дори ако не са изрично споменати [39]. Наскоро актуализираното законодателство на ЕС, което се отнася специално за продуктите, както и новото законодателство, което изрично се отнася до наноматериалите, предвижда специфични изисквания за включване на информация за наличие и използване на наноматериали, разрешаване на наноматериали за специфични употреби и оценка на безопасността с оглед на специфичните характеристики на наноматериалите [39]. В резултат на преглед на законодателството за наноматериалите Европейската комисия стига до извода, че наноматериалите са подобни на нормалните химикали / вещества по това, че някои може да са токсични, а други – не. Потенциалните рискове са свързани с конкретни наноматериали и специфичните им употреби. Оценката на риска, свързан с наноматериалите, трябва да се прави за всеки отделен случай, като се използва съответната информация. Актуалните методи за оценка на риска са приложими, макар все пак да са необходими допълнителни изследвания върху някои аспекти на оценката на риска [39].

Макар че Европейската комисия е приела препоръка за дефиниция на наноматериал, терминът все още не е ясно дефиниран по правнообвързващ начин, а определението и приложението на определението зависят от конкретния правен контекст.

• На първо място възниква въпросът дали „бъдещото законодателство относно [нанотехнологиите] ще трябва да се основава на предишен закон относно аналогични предишни продукти или процеси“, тоест дали подхода към нанотехнологиите е съвместим с този към биотехнологиите например [6, 33].
• Според някои изследователи безопасността при използването на наноматериали може да се регулира и подобри и чрез извънюридически инструменти [29].
• Поради динамиката на промените в областта пък други автори посочват, че има спешна необходимост от незадължителни актове и мерки без правнообвързващ характер [29]. Основният въпрос, който се обсъжда в литературата, е дали нанотехнологиите трябва да станат част от правната рамка, или могат да се използват механизмите на така нареченото „меко право”.
• В момента Европейският съюз обвързва наноматериалите както със задължителни правни актове (регламенти, директиви), така и с необвързващи такива, като например препоръки относно справедливото провеждане на научни изследвания или прилагането на единно определение на наноматериали [45].¹ .

Незадължителните закони включват:

• Резолюции
• Насоки
• Декларации
• Съобщения
• Програми
• Планове, обикновено издадени от органите, участващи в законодателните процедури, резултатът от които е общоприложим правен акт.

Създаването на инструменти с незадължителна юридическа сила има за цел да осигури основа за бъдещите законови регулации.

• В литературата се посочва необходимостта от регулиране на интелектуалната собственост по отношение на нанотехнологиите. В контекста на патентното право възниква и въпросът дали нанотехнологичните изобретения трябва да бъдат изключени от изискването за патентоване поради неизвестните потенциални рискове за човешкото здраве или за околната среда, както е при биотехнологичните разработки [6, 33]. Освен това някои от проблемите, пред които са изправени нанотехнологиите, ще се окажат специфични и „могат да бъдат решавани само чрез създаване на изцяло нови правила“. [18, 50].
• Важни са и доброволческите програми, насочени към събиране на информация, която да се използва при разработването на правни инструменти.
• В съответствие с позицията на органите на ЕС някои автори предлагат да се подкрепят съществуващите форми на сътрудничество в областта на нанотехнологиите и да се насърчат държавите да създават вътрешни правни регулации [16, 17].
• Трудности възникват и във връзка с регулирането на нанотехнологиите на международно равнище чрез рамкови споразумения [28]. Някои автори са съгласни, че регулирането на нанотехнологиите на международно равнище е голямо предизвикателство, тъй като наноматериалите се използват по различни начини. Въпреки това все пак се очаква в бъдеще да бъдат определени общи регулации в областта на нанотехнологиите. Създаването на добри практики за работа с наноматериали, които да се прилагат на международно равнище, може значително да повлияе на този процес. Нанотехнологиите са интердисциплинарна област и засягат много широк спектър от възможни приложения, които днес обхващат повечето сфери на действие на технологиите [28].

Наноетиката се определя като моралната рефлексия върху развитието и приложението на нанотехнологиите или третирането на материята на молекулярно ниво. В този контекст възникват въпроси относно потенциалното вредно въздействие на наночастиците, както и за въздействието на нанотехнологиите върху благото на човечеството, като е налице основателна тревога, че те ще са поредният фактор, който ще увеличи разделението на развити и изостанали или контролирани и контролиращи държави [43].² .

4. Законови регулации в областта на нанотехнологиите

4.1. Принципът на предпазливостта като основа на регулациите на нанотехнологиите

Съгласно Принцип 15 от Декларацията от Рио за околната среда и развитието научната несигурност не трябва да бъде причина за отлагане на икономически ефективните мерки за предотвратяване на щетите върху околната среда [42]. Тоест принципът на предпазливостта отразява подхода „по-добре да се избегне, отколкото да се съжалява“ по отношение на потенциалните рискове за околната среда [36]. От това следва, че ако вземем под внимание актуалните ни знания, наноматериалите са подобни на естествените вещества по това, че някои могат да са токсични, докато други – не са [21]. Потенциалният риск е свързан със специфични наноматериали и конкретни приложения. Затова когато имаме наличие на наноматериали, трябва да се направи оценка на риска при всеки отделен случай, като се използва съответната налична информация. В момента основното предизвикателство е да се разработят методи за валидиране и инструменти за откриване, характеризиране и анализ на наноматериалите, да се получи пълна информация за рисковете, свързани с наноматериалите, и да се разработят методи за оценка на излагането на наноматериали.

Въпреки проучванията до момента едва ли можем да оценим количествено свързаните рискове. Токсичността на отделните наночастици варира в широки граници, поради което и е трудно да се установят общи критерии. Токсичността на наночастиците се оценява по отношение на отделни организми: бозайници, протозои, ракообразни, водорасли и растения. Токсичността при бозайниците е тествана при гризачи. Правени са единични експерименти за оценка на здравословното състояние на хора, изложени на облъчване при изпълнение на професионалните си задължения. Малкото проучвания върху човешки клетъчни линии показват значително увреждане на ДНК [27].

Рисковете, свързани с приложението на наноматериалите, все още не са изцяло изяснени, така че трябва да са обект на многопластово и разнообразно законодателство. Новите разпоредби трябва да бъдат изготвени, като се вземе предвид принципът на предпазливостта и принципът за отговорност на производителя, за да се гарантира безопасното производство, употреба и обезвреждане на наноматериалите, преди да бъдат пуснати на пазара. Принципът на предпазливост позволява бързо да се реагира на възникнали потенциални рискове за здравето на хората, животните или растенията или за околната среда. Според Европейската комисия принципът на предпазливостта може да се приложи, когато явлението, продуктът или дейността представляват потенциален риск за безопасността, като този риск е изчислен вследствие на научна и обективна оценка, ако такава оценка дава възможност да се идентифицира такава заплаха с разумна степен на сигурност [24].

Когато става дума за използване на наноматериали, трябва да се идентифицира ситуация, при която рисковете, произтичащи от използването на наноматериали, не са напълно изяснени и оценени. Този принцип е залегнал в правните системи на много държави. Европейският съюз го включва в чл. 191, пар. 2 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС), което води до задължението на държавите членки да прилагат този принцип и в своето законодателство. Прилагането на тази разпоредба помага при оценката на потенциалния риск. Изрично се посочва, че дори да се установи наличие на наночастици в елементите от околната среда или в отпадъците, технически те трудно ще бъдат отстранени. Следователно едва ли могат да бъдат ефективни и мерките, предприети в края на веригата на замърсяване, с цел предотвратяване на възможните вредни последици за околната среда и за човешкото здраве [21].

Още през 2009 г. Европейският парламент препоръчва на държавите членки да инвестират в адекватна оценка на рисковете, свързани с използването на наноматериали, за да се набавят достатъчно нови и адекватни знания и бързо да се разработят и въведат методи за оценка и подходяща и хармонизирана метрология и номенклатура. Тъй като обаче не се прилагат методи за оценка на рисковете, свързани с наноматериалите, разработването на ефективни регулаторни механизми в тази област е почти невъзможно [40].

Само с по-подробни и всеобхватни научни изследвания учените могат да оценят потенциалните рискове от наноматериалите и да извършат подходяща оценка на риска, както се изисква от принципа на предпазливостта [36]. Затова и принципът на предпазливостта стимулира подобряването на новите технологии и се опитва да възпре използването на нови технологии, които са вредни за околната среда. Принципът на предпазливостта не пречи на приложението на новите технологии; целта е по-скоро да се постигне по-добър баланс между технологичния напредък и безопасността на околната среда, като специално за околната среда се оставя известно пространство за свобода на действията.

Правно необвързващите актове обаче имат много предимства, които правно обвързващите нямат. На първо място вероятно е по-лесно да се постигне консенсус по определен въпрос, тъй като прагът на въздействие е достигнат поради по-ниския праг, поставен от необвързващите актове [3]. Този по-нисък праг може да бъде много полезен за започване на дебата относно възможния обхват на регулациите. Второ, незадължителните закони изискват по-малко ресурси и са по-гъвкави по отношение на договарянето и прилагането им [46]. Трето, принудителният характер на даден закон не е гаранция, че засегнатите страни ще го спазват. Все пак има много причини, поради които хората се придържат към правно необвързващи мерки, като например социализация, личен интерес, моралните правила на общността, в която живеят, които им пречат да се съобразят.

Международната общност трябва да вземе предвид не само нуждата от защита на околната среда от отрицателните въздействия на наноматериалите, но и да мисли за подхода към формулиране на разпоредби за други нови технологии в бъдеще. Тъй като рисковете, породени от новите технологии, ще са сред най-големите екологични предизвикателства на бъдещето, международната общност трябва да ни увери, че може да се справи успешно с предизвикателствата, породени от приложението на тези нови технологии. Затова и ефективното международно регулиране на рисковете, свързани с приложението на наноматериалите, трябва решително и осъзнато да стане част от новата епоха на екологичното право.

4.2. Подходи в Европейския съюз

В съобщението на Европейската комисия (ЕК) „Нанонауки и нанотехнологии: План за действие за Европа за 2005 – 2009 г. Втори доклад за изпълнение за периода 2007 – 2009 г.“ се посочва, че нанотехнологиите притежават значителен потенциал, който може да се използва за подобряване на качеството на живот и на конкурентоспособността на индустрията в Европа [26]. Не трябва да отлагаме разработването и приложението им, да действаме така, че да предизвикваме дисбаланс. или да оставяме развитието им в ръцете на случайността [25]. В този период беше направен и първият преглед на регулаторната рамка в областта на нанотехнологиите, за да се провери дали са необходими нови регулаторни мерки в отговор на рисковете, свързани с разработването и приложението на наноматериалите.

Предварителните резултати показаха, че съществуващите разпоредби регулират предимно въпроси, свързани със защитата на човешкото здраве и въздействието върху околната среда. Регулаторите на държавите членки бяха натоварени със задачата да направят преглед на националното законодателство и да набележат съществуващите пропуски. Бяха направени препоръки за следване на превантивен подход по отношение на нанотехнологиите. Поради липсата на достатъчно изчерпателно знания за наноматериалите бе препоръчано да се използват съществуващите правни механизми, които определят прагове за наличие на разрешени вещества и съставки, критерии за класифициране на опасни отпадъци, методи за подсилване на процедурите за оценка на съответствието, както и за ограничаване на търговията с химични вещества и препарати и тяхната употреба. Предвид ограничените ресурси и бързото развитие на технологиите беше направен извод, че е по-вероятно да се възприеме подход на саморегулиране, „вероятно подкрепен от силни стимули под формата на поемане на отговорност за непозволено увреждане или прилагане на наказателното преследване“ [18].

През 2009 г. Европейският парламент (ЕП) прие доклад относно регулаторните аспекти, свързани с наноматериалите. Този доклад беше част и от подготовката на съобщението на Комисията от 17 юни 2008 г., озаглавено „Регулаторни аспекти на наноматериалите“ (COM (2008) 366). В доклада се посочва, че Европейската комисия разбира ползите от развитието на нанотехнологиите, но същевременно е наясно с рисковете, които това развитие крие за хората и за околната среда. Европейската комисия потвърди, че знанията за потенциалните рискове от приложението на наноматериалите са непълни. Няма доказателства за рисковете, породени от конкретни наноматериали, и липсват методи за адекватна оценка на рисковете, свързани с наноматериалите. Предвид многото съмнения относно използването на наноматериалите можеше да се направи извод, че съществува сравнително спешна нужда от включване на тази област в регулаторната рамка.

Така от 2008 г. Европейската комисия започва преразглеждане на съществуващите регулации относно използването на наноматериали и набелязва действията, които трябва да бъдат предприети в бъдеще. Във втория преглед на законодателството в областта на наноматериалите Европейската комисия подчертава необходимостта от подобряване на законодателството на ЕС, за да се гарантира безопасното приложение на наноматериалите. В съобщението се подчертава разнообразното естество на видовете наноматериали и техните приложения: от материали, използвани в ежедневието от десетилетия (напр. в гуми, като антикоагуланти в храни), до съвременни материали, използвани в промишлеността и в терапиите на онкозаболяания. Увеличават се и знанията ни за опасните свойства на наноматериалите.

Наноматериалите не могат да бъдат категоризирани, което оправдава необходимостта от оценка на риска, свързан с конкретни приложения. Европейската комисия подчертава, че е нужен индивидуализиран подход към оценката на риска, като се използват стратегии, които се основават на информация за потенциалните рискове по отношение на излагане на въздействия или опасност. През последните години повечето държави членки работят върху законодателства за регулиране на употребата на наноматериали. Настоящата рамка относно използването на наноматериали включва две основни регулации:

• Регламент REACH относно регистрацията, оценката, разрешаването и ограничаването на химикали ((ЕO) № 1907/2006) и
• Регламент CLP относно класификацията, етикетирането и опаковането ((ЕO) № 1272/2008).

Наноматериалите вече се използват в множество продукти за ежедневна употреба, но рисковете не са достатъчно проучени, тъй като за много наноматериали все още липсват надеждни данни за оценка на потенциалните вредни въздействия, свързани с използването им. Запълването на тази празнина в знанията е задача на европейското законодателство в областта на химическите вещества. Повечето от законите, регулиращи използването на химически вещества и продукти, до момента не съдържат или съдържат много ограничени спецификации за работа с наноматериали.

REACH – съкращението за “регистрация, оценка, разрешаване и ограничаване на химикали“ – е важен инструмент за осигуряване на защита на хората и на околната среда от вещества, които са вредни за здравето. От юни 2007 г. регламентът на ЕС изисква индустрията да представи данни какво е въздействието върху околната среда и върху здравето на хората от химикалите, които използва, като предпоставка за даване на разрешение за разпространение на европейския пазар [21]. Дотогава вредните ефекти трябваше да бъдат доказвани от законодателя, преди даден химически препарат да бъде забранен за употреба. REACH всъщност пренасочи отговорността за доказване на липсата на вредно въздействие, като при приложението му вече влиза в сила принципът “няма данни, няма пазар”.

REACH подкрепя и правото на информация за потребителя. Потребителите имат право да поискат информация от производителя или дистрибутора на даден продукт дали последният съдържа определено особено опасно вещество. И производителите и дистрибуторите са длъжни да отговорят.

REACH определя строги правила за употребата на особено опасни вещества. Те могат да продължат да се използват само ако е дадено специално разрешение за целта или ако липсват безопасни алтернативи. Химическите вещества се оценяват като „вещества, пораждащи сериозно безпокойство“, ако:

• причиняват рак и увреждат генетичния материал или репродуктивната способност,
• не се разграждат в околната среда, натрупват се в организма на хора и на животни и са токсични,
• практически не се разграждат в околната среда и се натрупват в голяма степен в организма, без все още да е доказан токсичен ефект,
• имат опасни въздействия, напр. хормонални въздействия.

Работната група по наноматериалите (NMWG) на Европейската агенция по химикалите (ECHA), съставена от експерти от държавите членки на ЕС, Европейската комисия, Европейската агенция по химикалите и официални организации на заинтересованите страни, предоставя неофициални консултации по научни и технически въпроси, свързани с прилагането на REACH и със законодателството, свързано с класификацията, етикетирането и опаковането (CLP) на наноматериалите. Европейската агенция по химикалите организира и работна група за оценка на вече регистрирани наноматериали (GAARN), която разглежда добрите практики за оценка и управление на безопасността на наноматериалите съгласно REACH. ECHA взема предвид констатациите на тези експертни групи при разработването на нови или актуализирани насоки. Работата на научните комисии се вписва и в работата на други органи на ЕС като Европейския орган за безопасност на храните (EFSA), Европейската агенция по лекарствата (EMA) и Европейската агенция по химикалите (ECHA). Всички становища се публикуват в Интернет.

Заедно с Центъра за международно екологично право (CIEL) и застъпническата организация ClientEarth Германската федерация за околната среда и природата (BUND) представи свое предложение за регулиране на наноматериалите [5], което предвижда нов хоризонтален регламент на ЕС. От една страна, той съдържа общи принципи за регулиране на наноматериалите, а, от друга, конкретни адаптации на отделни регламенти на ЕС, по-специално европейския регламент за химикалите REACH.

BUND формулира следните изисквания по отношение на регулациите на REACH:

• Приемане на определението за наноматериали, предложено от Европейската комисия през 2011 г., което да важи за всички съответстващи закони. Те обаче досега са били необвързващи.
• Общо задължение за докладване на всички наноматериали и нанопродукти. Те трябва да се съхраняват в нанорегистър за целия ЕС.
• Изрично посочване на наличието и вида на наноматериалите върху етикетите на продуктите, в списъка на съставките.
• Запълване на пропуските, регулиращи приложението на наноматериали, в REACH.
• Нанорегистър [5].

4.3. Регулации

Разпоредбите относно наноматериалите са част от регулативните рамки. Нанотехнологиите се използват и в медицината, през 2001 г. се появи директива за кодекса на Общността относно лекарствените продукти за хуманна употреба (Директива 2001/83/ЕО) [41]. Бяха установени и процедури за разрешаване на лекарствени продукти ((ЕО) № 726/2004) [8]. За да се гарантира безопасността, е препоръчително да се създаде регистър на наноматериалите и продуктите, съдържащи наноматериали. Такъв регистър улеснява мониторинга на компаниите, които пускат наноматериали на пазара, и осигурява на купувачите информация за продуктите. Европейският съюз работи последователно за регулиране на нанотехнологиите.

Отделните държави членки на ЕС започнаха да прилагат инициативи, насочени към по-добро информиране на обществеността за развитието на нанотехнологиите. В Обединеното кралство проектът DEEPEN (Deepening Ethical Engagement and Participation with Emerging Nanotechnologies) изгради основа за обществено приемане на нанотехнологиите [11]. В Холандия това беше целта на програмата Nanopodium, една от най-важните програми за обществен диалог в Европейския съюз [49]. Белгия стартира програмата Nanosoc, която имаше за цел да създаде обща платформа за дискусии относно нанотехнологиите, която да се използва от изследователите, компаниите и широката общественост. И макар нанотехнологиите да не пораждат спорове като биотехнологиите и обществото да е склонно на по-положителни оценки на диагностичните и терапевтични възможности на нанотехнологиите, все по-често се иска подробна информация за дългосрочните ефекти на наночастиците върху тялото.

В Германия проектът Nanologue си постави за цел да очертае ползите и последствията от приложението на нанотехнологиите, да разясни етичните, социалните и правните въпроси, свързани с използването им, и да насърчи диалога между широката общественост и останалите участници и заинтересовани страни [48]. Общественото приемане и намаляването на опасенията относно наноматериалите ще имат положително въздействие върху бъдещото развитие на нанотехнологиите, а в обществения диалог трябва да участват представители на гражданското общество и учени, както и други заинтересовани страни.

Програмата EU4Health е най-амбициозният отговор на пандемията от COVID-19 от страна на здравната политика на ЕС, която оказа значително въздействие върху пациентите, медицинските и здравните специалисти и здравните системи в Европа [15]. EU4Health има за цел да надхвърли обикновената реакция при кризи, за да направи здравните системи по-устойчиви на такива кризи, съгласно Регламент (ЕС) 2021/522. Създадената програма ще осигури финансиране на институции, здравни организации и неправителствени организации от държавите членки или държави извън ЕС, асоциирани с програмата и отговарящи на условията. EU4Health проправя пътя към Европейски здравен съюз и се фокусира върху неотложните приоритети на здравната политика [15].

Десетте конкретни цели, формулирани в рамките на четирите общи цели, са: подобряване и промотиране на здравето в Съюза; профилактика на заболяванията и промоция на здравната грижа; здравни инициативи и сътрудничество на международно равнище; борба с трансграничните заплахи за здравето; превенция, готовност и бърза реакция по отношение на трансгранични заплахи за здравето; допълване на националните запаси с основни продукти, свързани с кризи; създаване на резерв от медицински, здравен и помощен персонал; подобрения в лекарствата, медицинските изделия и продуктите, свързани с кризи; налични и достъпни лекарства, медицински изделия и продукти, свързани с кризи; укрепване на здравните системи, тяхната устойчивост и ефективност на ресурсите, укрепване на здравните данни, цифрови инструменти и услуги; цифровизиране на здравните системи, подобряване на достъпа до грижи, разработване и прилагане на здравното законодателство на ЕС и вземане на решения, основани на доказателства, и привеждането им в съответствие на националните здравни системи [15].

Държавите от ЕС обсъждат приоритетите и стратегическите насоки на програмата и заедно с Комисията гарантират съгласуваността и взаимното допълване на националните здравни политики чрез ръководната група на EU4Health, а преди приемането на годишните работни програми подават становищата си към програмния комитет на EU4Health.

Европейската комисия изготвя, приема и изпълнява годишните работни програми. Освен това наблюдава и докладва за напредъка по изпълнението на целите на програмата, като може да се консултира със съответните децентрализирани агенции и независими здравни специалисти по технически или научни въпроси, свързани с изпълнението на програмата. Европейската изпълнителната агенция за здравеопазването и цифровизацията (HaDEA) ще изпълнява програмата [15].

През 2018 г. Европейската комисия направи промени в приложения I, III, VI, VII, VIII, IX, X, XI и XII на REACH, които влязоха в сила на 1 януари 2020 г. [9]. Съгласно ревизираните изисквания на REACH всички наноформи трябва да бъдат регистрирани, с акцент върху оценката на безопасността на химическото вещество. Наноформите на веществата трябва допълнително да бъдат идентифицирани и описани като свойства в рамките на процеса по регистрация. Най-важното е, че рисковете за околната среда и за човешкото здраве трябва да бъдат оценени с помощта на насоки, възложени от Организацията за икономическа сигурност и развитие (ОИСР), които или вече са в действие, или са в процес на разработка. Може да се наложи допълнително усъвършенстване на насоките, тъй като индустрията и нейната база от знания продължават да се развиват, но ЕС, както винаги, се подчинява на високи стандарти, когато става въпрос за грижата за човешкото здраве и за околната среда.

5. Регулациите по света

Регулирането на нанотехнологиите е част и от международните правни политики, тъй като потенциалните рискове, произтичащи от развитието в тази област, засягат много държави [23].

Според дефиницията на Организацията за икономическа сигурност и развитие (ОИСР) „регулаторните рамки се състоят от норми и правила, които управляват определена група лица, действия или обекти и които се приемат от правителствени органи съгласно законово разрешение“ [34]. На глобално равнище Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) стартира стратегическа програма през 2006 г. като част от рамковата си програма за химическа безопасност, за да осигури глобален форум за обсъждане на произведените наноматериали, със специален акцент върху оценката на безопасността им и оценката на риска от приложението им, както и за насърчаване на отговорното разработване на тези технологии. Работната група на ОИСР за произведените наноматериали (WPMN) насърчава международното сътрудничество по отношение на грижата за човешкото здраве и за околната среда, свързана с произведените наноматериали, и се фокусира върху разработването на подходящи методи и стратегии за осигуряване на безопасно използване на нанотехнологиите [12]. В рамките на програмата на WPMN за тестване на произведени наноматериали, членовете на WPMN на ОИСР, заедно с държави и представители на индустрията извън ОИСР, тестваха избран списък от произведени наноматериали за определени прояви, свързани с физикохимичните им свойства, съдбата им в околната среда и токсичните им свойства, както и за токсичните въздействия при бозайници и безопасността на материалите [12]]. Данните, получени съгласно тези указания, са обхванати от Споразумението за взаимно приемане на химически данни (MAD) на ОИСР при оценката на химически вещества. MAD е съществен компонент от международното хармонизиране на подходите за постигане на химическа безопасност чрез регулаторно приемане на тези насоки за изпитване. Данните за наноматериалите, получени съгласно насоките за изпитване на ОИСР, приложими за наноматериали, са в обхвата на MAD.

5.1. САЩ

През 2008 г. Националният изследователски съвет в САЩ публикува доклад, в който призовава за по-голямо регулиране на разработването и приложението на нанотехнологиите.

Широката гама от устройства и продукти, произведени от нанотехнологични компании, са обект на надзор и контрол от редица агенции, сред които са Агенцията за контрол на храните и лекарствата, Агенцията за опазване на околната среда, Националните институти по здравеопазване (NIH) или Министерството на здравеопазването и социалната политика на САЩ, които могат да възприемат собствен регулаторен подход или да разработят координиран регулаторен подход [50].

Вярно на разбирането за лидерската си роля, федералното правителство на САЩ приема Закона за изследване и развитие на нанотехнологиите през 21. век („Закон“), 15 U.S.C.A. §7501- §7509, по силата на който между 2004 г. и 2008 г. се финансира Националната инициатива за нанотехнологии с 4,7 милиарда долара. В дейността ѝ участват девет агенции: Националната фондация за наука (NSF), Министерството на енергетиката, Национално управление по въздухоплаване и изследване на космическото пространство (НАСА), Националните институти по здравеопазване (NIH), Националният институт за стандарти и технологии (NIST), Агенцията за опазване на околната среда, Министерството на правосъдието, Министерството на вътрешната сигурност и Министерството на земеделието. Програмите на тези агенции се наблюдават от външни и междуправителствени комисии, докато Службата за научна и технологична политика отговаря за координирането и управлението на Националната инициатива за нанотехнологии (вижте www.nano.gov за повече информация). Една от основните цели на закона е да създаде рамка за съвместни координирани и ефективни усилия между правителството и индустрията за разработване и комерсиализиране на нанотехнологиите.

Друга организация, която в момента се занимава с въздействието на нанотехнологиите, е Американската правна асоциация. Постоянният комитет по нанотехнологии организира форуми, на които се опитват да идентифицират потенциалните рискове и опасности, свързани с нанотехнологиите, и на които учени, лобисти и законодатели обсъждат етичните и социалните последици от разработването и приложението на нанотехнологиите [12]. В средносрочен план най-добрият подход е да се обсъдят регулациите и промените в защитите по разумен начин и въз основа на опита, натрупан от решаването на различни други проблеми. В дългосрочен план, когато нанотехнологиите “узреят” и се утвърдят като индустрия, обстоятелствата в света може да бъдат толкова различни, че всички настоящи „предложения ще трябва да са напълно различни“.

Прегледът на основните приети закони, свързани с нанотехнологиите, показва, че до момента приоритетът на правителството на САЩ е да насърчава и финансира изследванията и развитието на нанотехнологиите.

Вероятно най-големият проблем с регулирането на наномедикаментите е свързан с факта, че регулаторните агенции като Агенцията за контрол на храните и лекарствата използват данни за безопасността на съответните препарати въз основа на данни от експерименти с „насипни“ материали, които нямат същата фармакодинамична и фармакокинетична активност като нанолекарствата [22]. Това означава, че събраните данни за безопасността и ефикасността не са представителни за това, което действително може да се случи, ако нанолекарствата се използват в клинични ситуации след одобрението им. Оттук идват и проблемите при установяване на регулации за параметрите за безопасност и ефикасност на нанолекарствата, тъй като съответните лекарства със същото въздействие, които обаче не използват наноматериали, може да отговарят на регулаторните стандарти, но това не се отнася и за нанолекарствата. Това означава, че едно наномедицинско средство може да бъде класифицирано като лекарство в една държава и като медицинско изделие в друга, така че разпоредбите, които трябва да покрие, се променят в зависимост от класификацията. По този начин специфичните стандарти за безопасност и ефикасност, на които продуктът трябва да отговаря, за да бъде пуснат на пазара, варират, така че нанолекарството може да се използва в някои държави, но да не отговаря на регулаторните стандарти в други [29]. Поради изключително сложните структури и свойства на тези медикаменти е трудно да се установи стабилен и последователен производствен процес, който определя качеството, ефикасността, стабилността и безопасността на наномедикаментите.

Наномедицинските продукти ще бъдат оценявани съобразно всеки специфичен продукт. На производителите се препоръчва да се координират с Агенцията за контрол на храните и лекарствата при разработването на нанотехнологичните си продукти, за да се установи взаимно разбиране по регулаторните въпроси.

Усещането за бездействие в условия на променяща се среда беше причина за много критики към Агенцията за контрол на храните и лекарствата. В резултат изглежда, че наноформулите, състоящи се от вече одобрени съставки, преминават по-бързо през системата, без да се налага да чакат за одобрение на ново лекарство или за пълен преглед преди пускане на пазара. Тази стратегия е изключително рискована и само времето ще покаже дали е подходяща [19].

Съществуват много малко законодателни усилия за регулиране на нанотехнологиите. Не са приети закони, които да се отнасят пряко до регулирането на нанотехнологиите, и може би това е правилният подход за нововъзникваща технология; същевременно обаче тези липси оставят място за съмнение дали това не е подход, който позволява на нанотехнологиите да се развиват “на сляпо”. Причината е в липсата на натрупани изследвания за определяне на безопасността на наноматериалите.

Въпреки тези опасения и рискове регулирането чрез законодателството продължава да не се препоръчва като решение за регулаторната рамка. Смята се, че регулирането чрез законодателството обикновено е в отговор на откриването на голям риск или в резултат на бедствие. По този начин например станаха ясни сериозните пропуски в надзора и регулациите на азбестовата индустрия, но тези пропуски бяха трудно забележими, когато компаниите използваха азбест в почти всички нови конструкции. Тъй като регулаторните закони обикновено се въвеждат само в отговор на реакция на катастрофално събитие или убедителни доказателства за някакво вредно въздействие, те не се оценяват като жизнеспособен елемент от регулаторната рамка, препоръчана в този документ [14].³ .

5.2. Австралия, Канада и други страни

Австралия и Канада също са доста активни в регулацията на нанотехнологиите. И в двете страни функционират мащабни програми за изследване на здравето на човека и безопасността на околната среда (EHS) и са публикувани детайлни прегледи на регулациите, които да идентифицират всякакви ограничения при използването на нанотехнологиите. Въпреки че не са приели конкретни законодателства, и двете страни предвиждат прилагането на принципа на предпазливостта при използването на нанотехнологиите.

В Япония, Китай, Корея и Тайван, които също са сред пионерите на нанотехнологиите, действат важни изследователски инициативи на различни равнища, които се занимават с въпроси като защитата на здравето на човека и на околната среда, оценка на риска и управление на риска от наноматериали и нанопродукти. Макар да участват в глобалния дебат за нанорегулацията, в тези държави няма конкретни инициативи по въпроса [14]. В момента дейностите по регулиране на нанотехнологиите се извършват на национално равнище, а в международен план могат да се наблюдават инициативи като съвместни изследователски програми.

Министерството на здравеопазването на Канада формулира работна дефиниция за наноматериали, която гласи, че „всеки произведен продукт, материал, вещество, съставка, устройство, система или структура се счита за наноматериал, ако е в наномащаб (1-100 nm) в поне едно пространствено измерение или е по-малък или по-голям от наномащаба във всички пространствени измерения и показва едно или повече прояви в наноразмер” [20]. За одобрението на нанотехнологични продукти Канада разчита на съществуващата регулаторна рамка. Health Canada съветва производителите да се консултират със съответния регулаторен орган в началото на фазата на разработка, за да идентифицират и оценят рисковете и характеристиките на продукта.

В Канада е създадена и Работна група за нанотехнологиите в здравния сектор, която обсъжда въпроси, свързани с нанотехнологиите, и в която влизат представители на регулаторни агенции като Health Canada и Канадският институт за здравни изследвания (CIHR). Health Canada издава и общ документ с насоки относно прегледа на основани на нанотехнологиите биоматериали за здравни продукти и храни [20].

В Япония фармацевтичните продукти се регулират от Министерството на здравеопазването, труда и социалните грижи (MHLW) / Агенцията за фармацевтични продукти и медицински изделия (PMDA) [31]. Японските регулатори все още не са разработили определение и специфични регулации за нанолекарствата. През 2016 г. беше публикувано ръководство за разработване на липозомни лекарства. Наномедикаментите се регулират от Закона за фармацевтичните средства, общо законодателство за лекарствата, за всеки отделен случай. Трябва да се отбележи, че регулаторните агенции и рецензентите събират и анализират данни за наномедикаментите. MHLW/PMDA също си сътрудничи с EMA при издаването на консултативни документи и насоки, по-специално относно разработването на лекарства на базата на блокови съполимерни мицели и лекарства, базирани на нанотехнологии, заредени с нуклеинова киселина (siRNA).

Макар регулациите в областта да са сравнително малко в Азия, в страни като Индия, Япония, Китай и Тайланд в момента се установяват правителствени и регулаторни политики в отговор на нарастващите проблеми в нанотехнологиите. В Индия Министерството на науката и технологиите и правителството създадоха група за регулиране на нанотехнологиите и изготвиха насоки, които създадоха тристепенна регулаторна рамка, за да помогнат на политиците да разработят методология за регулиране на наномедицината. Това ще осигури непрекъснат растеж на тази технология, като същевременно ще се справи с рисковете, свързани с наномедицината.

6. Изводи и перспективи

Въпреки липсата на конкретни регулаторни насоки на пазара се предлагат много наномедикаменти, чийто брой непрекъснато нараства. Те се използват главно в терапията на онкологични заболявания, тъй като изискват устойчиви токсични съединения, а и геномният пейзаж на рака е труден, което възпрепятства ефективното лечение с лекарства. Сред най-известните на пазара са липозомните препарати Doxil®, AmBisome® и по-новите успешни лекарства с албуминови наночастици като Abraxane® и с полимерни мицели като Eligard®.
Липсата на официални регулации за нанолекарствата и производството на наноматериали за здравни цели е световен проблем. Несъответствието между подходите на различните агенции води до противоречивия, при които някои наномедикаменти се класифицират като медицински изделия, а други – като лекарства. Подходящият подход според една юрисдикция не се превежда в друга и докато малките молекули често не са одобрени в световен мащаб именно поради тази причина, наномедицината ше има остра нужда от единен подход, така че развитието ѝ да продължи в съответствие с очакванията. Създаването на обединения и работни групи не е достатъчно ефективно – наноматериалите все пак не са нови, но и настоящата регулаторна структура не може да отговори адекватно на необходимостта и спешността от лечение на специфични заболявания или състояния.
Макар да се полагат известни усилия от страна на академичните общности и правителствените агенции за създаване на национални лаборатории за наноматериали, необходими са по-ясни и строги насоки от ключови агенции като Агенцията за контрол на храните и лекарствата на САЩ и британската Агенция за регулиране на лекарствата и здравните продукти (MHRA).
Вероятно е необходимо да се създаде глобален консорциум за регулиране на наноматериалите, за да се придвижат тези програми и да се издадат официални насоки за изследователските общности. През последните две десетилетия милиарди долари бяха вложени в наномедицината. Без ясни насоки от регулаторите тези усилия няма да доведат до нови продукти и бъдещите инвестиции ще бъдат насочени в други посоки.
В момента в Европейския съюз трябва да се работи както по задължителните регулации, така и по необвързващите правни актове, като например препоръките относно честното и открито провеждане на научни изследвания или относно прилагането на единно определение за наноматериали.
Важна мярка е и регулирането на дейностите в областта на нанотехнологиите, което обаче никак не е лесно поради приложението на нанотехнологиите в различни сектори на икономиката. Нужна е единна дефиниция на понятието “наноматериал”, което да улесни идентифицирането на материалите, спрямо които да се прилагат съответните нормативни разпоредби. Важните предизвикателства се отнасят главно до въвеждането на методи за валидиране и инструменти за откриване, характеризиране и анализ, включването на информация за опасностите от приложението на наноматериали и разработването на методи за оценка на излагането на наноматериали. Значението на обществения дебат относно нанотехнологиите е многократно подчертавано от редица органи на ЕС. Европейската комисия заявява, че държавите членки трябва да подсилят обществения дебат относно ползите, рисковете и несигурността, свързани с разработването и приложението на нанотехнологиите. Отделни държави членки на ЕС създадоха инициативи, насочени към по-добра и адекватна информираност на обществеността за развитието на нанотехнологиите. Общественият диалог трябва да включва представители на гражданското общество и учени.
_______________

¹ Това важи и за отговорността, вж. [45]: „Това се промени с новия регламент на ЕС относно медицинските изделия. Законодателното предложение на Европейската комисия (от есента на 2012 г.) включва, освен специфична дефиниция за наноматериали, и регламенти за етикетиране и се предвижда класификация за продукти, съдържащи наноматериали. Съответно, всички продукти, които съдържат или се състоят от наноматериали, ще бъдат причислени към клас III (най-висока категория на опасност), освен ако наноматериалът не е капсулиран или фиксиран по такъв начин, че да не може да се освободи, когато продуктът се използва по предназначение.”

² Наносправедливостта и предизвикателствата на E3LSC: Тук не става дума само за установяване на технически проблеми и разработване на технологични решения за преодоляването им. Един от най-сериозните морални провали при усилията за справяне с глобалните здравни проблеми и прилагането на мерки за борба с пандемията от новия коронавирус е липсата на равнопоставеност в разпространението и използването на нановаксините срещу COVID-19, т.е. става дума и за патентен проблем: не само че богатите жители на света и държави са предпочитани при разпространението и приложението на ваксините, но развитите страни се запасиха с предварително поръчаните дози ваксина, като лишиха от достъп до тях огромното мнозинство от хората в развиващите се страни. Генералният директор на Световната здравна организация (СЗО) д-р Тедрос Адханом Гебрейесус казва:„Светът е на ръба на катастрофален морален провал и цената за този провал ще бъде платена в загубени животи и поминък в най-бедните страни в света…“
Социално-политическите въпроси пораждат и тревоги от засилване на класовите различия между по-богатите общества и страни, които развиват или имат достъп до предимствата на нанотехнологиите, и тези, които не могат да си го позволят [50]

³ Въпреки липсата на специфични законови инструменти за достъп до информация за новоразвиващите се технологии и новоразработващите се продукти компаниите, които трябва да покрият изискванията за одобрение на лекарствени и биологични продукти, все пак имат значителен стимул да предоставят на Агенцията за контрол на храните и лекарствата информация, която ѝ е необходима за разбиране и ефективна оценка на новите продукти, макар и по-късно същите продукти да се очаква да бъдат оценени понякога доста по-различно.

---

Тест LO 6.2

---

Литература

1. Baran A. (2016). Nanotechnology: Legal and ethical issues. Economics and Management, 8, 1: pp. 47-54, doi: 10.1515/emj-2016-0005.
2. Bleeker E.A., de Jong W.H., Geertsma R.E., Groenewold M., Heugens E.H., Koers-Jacquemijns M., et al., (2013). Considerations on the EU definition of a nanomaterial: science to support policy making. Reg. Toxicol. Pharmacol. 65, 119-12, doi: 10.1016/j.yrtph.2012.11.007.
3. Beyerlin U., Marauhn T. (2011). International and Environmental Law, 220, 47.
4. Boverhof D. R., Bramante C. M., Butala J. H., Clancy S. F., Lafranconi M, West, J., et al., (2015). Comparative assessment of nanomaterial definitions and safety evaluation considerations. Regul. Toxicol. Pharmacol. 73, 137–150. doi: 10.1016/j.yrtph.2015.06.001.
5. BUND, Friends Of The Earth, Mensch & Umwelt, Höchste Zeit, Nanomaterialien zu regulieren!, 15.02.2022
6. Castro F. (2004). Legal and Regulatory Concerns Facing Nanotechnology. Chicago-Kent Journal of Intellectual Property, 4, 1, Article 5.
7. Choi H. and Han H. (2018). Nanomedicines: current status and future perspectives in aspect of drug delivery and pharmacokinetic. J. Pharm. Investig. 48, 43. doi: 10.1007/s40005-017-0370-4.
8. Commission Regulation (EC) No 507/2006 of 29 March 2006 on the conditional marketing authorisation for medicinal products for human use falling within the scope of Regulation (EC) No 726/2004 of the European Parliament and of the Council.
9. Commission Regulation (EU) 2018/1881 of 3 December 2018.
10. Commission Recommendation of 18 October 2011 on the definition of nanomaterial 2011/696/EU. Off. J. Eur. Union L. 275, 38–40.
11. DEEPEN – Deepening Ethical Engagement and Participation in Emerging Nanotechnology, Posted on 27/03/2014
12. DGUV, Nano-Portal: Sicheres Arbeiten mit Nanomaterialien, 07.08.2018, OECD-Dokument zu internationalen Entwicklungen im Bereich Nano-Sicherheit. www. abanet.org/scitech/specomm.html
13. Dorocki S. and Kula A. (2015). Spatial diversity of nanotechnology development in Europe. Development of industry in selected countries, 29, 1. doi: https://doi.org/10.24917/20801653.291.2.
14. Duvall M. N. (Editor), FDA Regulation of Nanotechnology, Taylor, footnote 23, p. 44. http://www.nanowerk.com
15. European Commission, Public Health, EU4Health 2021-2027 – A vision for a healthier European Union Regulation (EU) 2021/522
16. Falkner R., Breggin L., Jaspers N., Pendergrass, J. and Porter, R. D. (2010). International Handbook on Regulating Nanotechnologies, in: G. A. Hodge, D. M. Bowman, & A. D. Maynard (Eds.)
17. Falkner R., Stephan H., Vogler J. (2010). International Climate Policy after Copenhagen: Towards a ‘Building Blocks’ Approach. Global Policy, 1, 3: 252-262. doi: 10.1111/j.1758-5899.2010.00045.
18. Fiedler F. and Reynolds G. (1994). Legal Problems of Nanotechnology: An Overview, 3, S. Cal. L.J., p. 593.
19. Foulkes R., Man E., Thind J., Yeung S., Joya, A. and Hoskins C. (2020). The regulation of nanomaterials and nanomedicines for clinical application: current and future perspectives. Biomater. Sci., 8, 4653, doiI: 10.1039/d0bm00558d rsc.li/biomaterials-science
20. Government of Canada, Departments and agencies, Health Science and Research Reports and Publications – Science and Research Nanomaterial, Policy Statement on Health Canada’s Working Definition for Nanomaterial, 10.1.2022.
21. Hansen S. F. (2018). Registration, Evaluation, Authorisation, Categorisation and Tools to Evaluate. Nanomaterials – Opportunities and Weaknesses (REACT NOW), Technical University of Denmark.
22. Hertog J. (1999) General theories of regulation., in Encyclopedia of Law and Economics, Edward Elgar and the University of Ghent, UK, p. 223.
23. Karim E., Bakar bin Munir A. and Hajar Mohd Yasin, S. (2016) Nanotechnology and International Law Research Guide, Hauser Global Law School, Program. NYU Law School.
24. KOM (2000) 1 endg.
25. KOM (2009), 607.
26. Kommission der Europäischen Gemeinschaften, Mitteilung der Kommission an den Rat, das Europäische Parlament und denEuropäischen Wirtschafts- und Sozialausschuss, Nanowissenschaften und Nanotechnologien: Aktionsplan für Europa 2005-2009. Zweiter Durchführungsbericht 2007.
27. Langauer-Lewowicka H. and Pawlas K. (2014). Nanoparticles, nanotechnology – the potential environmental and occupational hazards, Medycyna Środowiskowa, 17(2): 7-14.
28. Marchant G. E. and Doug J. S. (2006). Transnationale Modelle für die Regulierung der Nanotechnologie. Zeitschrift für Recht, Medizin und Ethik, 714-725.
29. Matsuura J. H. (2012). Nanotechnology Regulation and Policy Worldwide, Boston/London.
30. Maynard A. D. (2007). Nanotechnology: the next big thing, or much ado about nothing? Ann Occup Hyg. 51(1): 1-12, doi: 10.1093/annhyg/mel071.
31. Ministry of Health, Labour and Welfare, MHLW Pharmaceuticals and Medical Devices Safety Information, Policy Information, Outline of the Law for Partial Revision of the Pharmaceutical Affairs Law (Act No.84 of 2013), 26.2.2022.
32. Nanotechnology and International Law Research Guide, in: Globalex.
33. Nogueira de Sousa Branquinho Nordberg, A. R (2009). Nanotechnology patents in Europe: Patentability Exclusions and Exceptions, Stockholm University.
34. OECD ‘Regulatory Frameworks for Nanotechnology in Foods and Medical Products: Summary Results of a Survey Activity’, OECD Science, Technology and Industry Policy Papers, No. 4 (24 April 2013), OECD Publishing, at 11 <http://dx.doi.org/10.1787/5k47w4vsb4s4-en>.
35. Ossa D. (2014). Quality Aspects of Nano-Based Medicines SME, Workshop: Focus on Quality for Medicines Containing Chemical Entities, London, Available online at: http://www.ema.europa.eu/docs/en_GB/document_library/Presentation/2014/04/WC500165444.pdf.
36. Picecchi D. (2018). Tiny Things with a Huge Impact: The International Regulation of Nanomaterials. Michigan Journal of Environmental & Administrative Law, 7, 2.
37. Pita R., Ehmann R., Papaluca M. (2016). Nanomedicines in the EU—regulatory overview, Oud M. (2007). A European perspective, in: G. A. Hodge, D. M. Bowman, & K. Ludlow (Eds.), New global frontiers in regulation, The age of nanotechnology, pp. 97-109. AAPS J. 18, 1576–1582, doi: 10.1208/s12248-016-9967-1.
38. Ponce Del Castillo A. (2009). The EU Approach to Regulating Nanotechnology, SSRN Electronic Journal, doi: 10.2139/ssrn.2264056.
39. Rauscher H., Rasmussen K., Sokull-Klüttgen B. (2015). Regulatory Aspects of Nanomaterials in the EU, https://doi.org/10.1002/cite.201600076.
40. Regulatory aspects of nanomaterials. 2008/2208(INI), (2010/C 184 E)
41. Richtlinie 2001/83/EG des Europäischen Parlaments und des Rates vom 6. November 2001 zur Schaffung eines Gemeinschaftskodexes für Humanarzneimittel (ABl. L 311 vom 28.11.2001).
42. Rio Declaration (1992). https://www.un.org/en/development/desa/population/migration/generalassembly/docs/globalcompact/A_CONF.151_26_Vol.I_Declaration.pdf
43. Salamanca-Buentello F. and Daar A. S. (2021). Nanotechnology, equity and global health. Natur Nanotechnology, 16, 358-361.
44. Soares S., Sousa J., Pais A. and Vitorino C. (2018). Nanomedicine: Principles, Properties, and Regulatory Issues. Front. Chem., https://doi.org/10.3389/fchem.2018.00360.
45. Spindler, G. (2009). Nanotechnologie und Haftungsrecht, in: Hendler/Marburger/Reiff/Schröder, Nanotechnologie als Herausforderung für die Rechtsordnung.
46. Timothy F., Malloy, (2012). Soft Law and Nanotechnology, A Functional Perspective. Jurimetrics 52, 347.
47. Tinkle S., McNeil S. E., Mühlebach S., Bawa R., Borchard G., Barenholz Y. C., et al., (2014). Nanomedicines: addressing the scientific and regulatory gap. Ann. N. Y. Acad. Sci. 1313, 35–56. doi: 10.1111/nyas.12403.
48. URL 1: http//cordis.europa.eu/home_pl.html, 12.01.2022
49. Van Est R., Walhout B., Rerimassie V., Stemerding D. and Hanssen, l. (2012). Governance of Nanotechnology in the Netherlands –Informing and Engaging in Different Social Spheres. International Journal of Emerging Technologies and Society, 10, 6–26. http://www.swin.edu.au/ijets.
50. Wolfson J.R. (2003). Soziale und ethische Fragen der Nanotechnologie: Lehren aus der Biotechnologie und anderen Hochtechnologien, 22 Biotechnology, L. Rep., pp. 376.